Вечерен здрач - откъс

    „И сега дори, когато година вече не беше виждала очите на Кара Танаса, когато чуваше гласа му само насън и душата ѝ беше опепелена от месеци очакване, тя пак си спомняше за всичко това и сърцето ѝ се свиваше от болка и сладост. Спомняше си как го видя за последен път на пътеката от Градец за Медвен, как излезе от гората тъмен, страшен, как тя се втурна към него и как прихвана той ръцете ѝ. Очите му не я гледаха, а горяха.

    – Защо те нямаше? – попита го Лунка. – Къде беше?...

    – Остави – отвърна глухо той. – Стана голямо нещо... Ахмед Емин от Делимеше с татарите си посегна на момиче от Нейково и ние го извардихме в Нейковската кория. Сега ще трябва да се крия, но ти не се плаши... Ще ти се обаждам. Хабер ще ти пращам...

    И това беше всичко. Отначало ѝ пращаше хабер по негови хора, но после тия хора все по-рядко се появяваха и накрая съвсем престанаха да идват. Минаха седмици, месеци, години. До Медвен идваха слухове, хорски приказки се говореха, но никога от Кара Танас вест до Лунка не дойде.“ 

 

Откъс из „Вечерен здрач“, Петър Константинов, 1988 г.