От архива...

Изграждане на каменната основа на паметника на Дели Ради

 Снимка: архив в кметство с. Нейково 

Вечерен здрач, откъс

     „Разбра, че е дошло време да се прибере в Балкана, да завъди стада, да купи земя. В Градец се ожени, стана кехая, дюлгери му вдигнаха дом, родиха се деца. Като минаха няколко спорни години, заведе децата си и на хаджилък. (...) И тъкмо тогава, когато беше най-богат и най-силен, когато се бяха родили всичките му деца и сложи своето име на първия си внук, когато къшлите му бяха пълни със стока, а къщата му със салтанат – се почувствува изведнъж сам.

    Тази самота му се стори страшна и бездънна като нощ. Косата му, прошарена само тук-таме, побеля бързо и очите му угаснаха. Само в едно лято Радул кехая остаря сякаш с няколко години. Хаджийката се стараеше всякак да му угоди, но това още повече го дразнеше. Тази жена, за която някога бе ходил три години поред до Нейково, за да тропа на чорбаджи Маноловата порта, сега му беше станала съвсем чужда. Чувствуваше се измамен от живота. И в тази измама най-голям дял имаха сякаш най-близките му хора.“ 

Откъс из „Вечерен здрач“, Петър Константинов, 1988 г. 

__________

- кехая - главен овчар; селски глашатай; човек, поставен да надзирава, да разпорежда, да заповядва.

- дюлгерин - зидар.

- хаджилък - Йерусалим и местата около него, където християните ходят на поклонение; отивам на хаджилък.
- салтанат - разкош, великолепие, тържественост.

- чорбаджия - през време на османското робство в България — едър собственик на имоти, който експлоатира малоимотната част от народа; богаташ.

Вечерен здрач - откъс

    „И сега дори, когато година вече не беше виждала очите на Кара Танаса, когато чуваше гласа му само насън и душата ѝ беше опепелена от месеци очакване, тя пак си спомняше за всичко това и сърцето ѝ се свиваше от болка и сладост. Спомняше си как го видя за последен път на пътеката от Градец за Медвен, как излезе от гората тъмен, страшен, как тя се втурна към него и как прихвана той ръцете ѝ. Очите му не я гледаха, а горяха.

    – Защо те нямаше? – попита го Лунка. – Къде беше?...

    – Остави – отвърна глухо той. – Стана голямо нещо... Ахмед Емин от Делимеше с татарите си посегна на момиче от Нейково и ние го извардихме в Нейковската кория. Сега ще трябва да се крия, но ти не се плаши... Ще ти се обаждам. Хабер ще ти пращам...

    И това беше всичко. Отначало ѝ пращаше хабер по негови хора, но после тия хора все по-рядко се появяваха и накрая съвсем престанаха да идват. Минаха седмици, месеци, години. До Медвен идваха слухове, хорски приказки се говореха, но никога от Кара Танас вест до Лунка не дойде.“ 

 

Откъс из „Вечерен здрач“, Петър Константинов, 1988 г.

Нейково - панорама

 

Снимка: Николай Димитров

От архива

 Снимка: архив в кметство с. Нейково