„ – Сядай, сядай, дяконе Левски! – задърпа го Рали. – Първо да те гостим...
– Нямам време, добри хора, днеска трябва да ида и в Нейково, оттам към Сливен... Не зная местата, хората не зная – ще има да се полутам...
– Че аз не мога ли да дойда с тебе?
Васил го погледна.
– А покрива? Кой ще го реди?
Рали махна с ръка.
– Покрива ли? – рече той. – Ний нали ще се бийме сега – кой ти мисли за покрива. Женурята да си го покриват.
***
Не така го посрещнаха в Нейково. Братята Ружан и Слави го изслушаха начумерени.
– Панайот ли? Лесно му е на Панайота! Я да е на нашето място, че да види! Нас половината ни овце измряха тая пролет, стоката ни изгина, а той: дигайте се!
Още по-смутен, Васил поиска от Рали да го заведе у Стойко Зеленколю в близкото Раково.
Раковецът изслуша думите му, помисли, помисли, па реши:
– Ако другите се дигнат, и аз ще се дигна.
Рали тържествуваше. Но Васил остана мрачен. Несигурност и уговорка имаше в обещанието. Ако другите! А другите и не мислеха за освобождение или също чакаха пример...
Не се различаваше положението и в съседните две села. Наистина намериха се неколцина, но те пък щяха да го сторят само ако дойде Панайотовата чета.
– Зайци! – сърдеше се Рали. Слизаха от планината и в избикол приближаваха Сливен.“
Из „За свободата“, Стефан Дичев, 1964 г.