Тъй или иначе,
когато двамата влязоха в Нейково към пладне, по външен вид никак не напомняха
паралиите-търговци от Жеравна; сюртуците на търговците висеха в бохчите на тояжките
им, а те бяха облечени в поокъсани потури и аби, на раменете с ямурлуци, които
доста пъти ще да са видели как зимата сменя лятото. Таню криво-ляво познаваше
селото, та без питане стигнаха до механата на дядо Васил Налбантина. Работата
на къра беше захванала, та завариха само трима старци да си хортуват разни
бивали-небивалици от младите им години. Дели Ради го нямаше, но това не ги
изненада — уговорката с него беше за към часа два вечерта по турски. Левски и
Таню поздравиха, приседнаха в ъгъла и извадиха едно-друго за обед — хляб,
сирене и глава лук за Таню, хляб и шепа маслинки за Дякона; на дядо Васил не му
стана дип много драго, че посетителите нямаха намерение да сторят какъвто и да
е масраф, дори стакан вино или едно кафе не поръчаха, ала не възрази, когато
по-младият от двамата отиде до чешмата на мегдана и донесе калаено пахарче с
водица.
Хранеха се
мълчаливо, само от време на време разменяха по някоя отделна дума и затова много
ясно чуха, когато коне изтрополяха навън и спряха. Последва кратък разговор на
турски и в механата влязоха две заптиета. Те оглеждаха малобройните посетители,
когато стопанинът избърза насреща им и с поклон ги запита с що може да им бъде
полезен.
— Да са се
отбивали насам двама тежки базиргяни? — попита едно от заптиетата, човек на
средна възраст и с лошо подстригана брада.
Ръката на Таню
остави коматчето хляб и полека се хлъзна към джоба на потурите. Левски продължи
да яде спокойно, само му направи кратък знак с очи — не, нека не посяга към оръжието.
В това време дядо Васил Налбантина вече отговаряше с нотка на сръдня, която си беше
съвсем непресторена:
— Какви ми ти
тежки търговци, онбаши ефенди! На̀, от сабахлен досега само туй са ми мющериите.
И ако искаш вярвай, ама днес още не ми е сторено сефте…
— Няма как —
изсумтя под носа си по-младото заптие, — ще се бие пътят до Раково, може натам
да са ударили…
Все пак преди да
излязат онбашията подхвърли на двамата в кьошето:
— А вие що за
хора сте, бе? Какво правите тъдява?
Левски остави
една презполовена маслинка пред себе си и продума с невесела усмивка, като
показваше сложеното на софрата:
— Ние сме бедни
момчета, бьолюкбаши ефенди. — Видя се как суетата на турчина явно бе погъделичкана
от това звучащо тъй искрено повишение в длъжност. — Търсим чорбаджии да пасем
овце. Само това да знаем, друга работа не можем. Онбашията извади монета от
десет пари и му я метна през софрата.
— Вземете,
изсърбайте поне по едно кафе — рече. — И ако не случите нещо дотогава, почакайте
тук, дорде се върнем от Раково. Зная двама-трима нейковчани с безбройна стока —
все ще ви уредя при някого от тях. — И с тези думи заптиетата напуснаха
механата.
Трябва още да не
бяха яхнали конете си, когато през вратата надникна Ради Мухтаров, познат по
тези места като Дели Ради. Очевидно надникна ей така, колкото да се увери, че желаните
гости ги няма, ала като ги зърна в ъгъла, бавно прекрачи прага. Таню понечи да
му се обади, ала нов знак на Дякона го спря:
— Недей, той ни
видя — каза му тихичко. — Но Ради е от стара коза яре, знае как да се прикрива
от хорското любопитство. Пък нали и ние току-що рекохме, че сме ябанджии и не познаваме
никого в Нейково…
Дели Ради
наистина доказа, че е „от стара коза яре“. Той с нищо не издаде да е познал двамината
с протритите ямурлуци, изпи едно кафе, размени няколко нищо незначещи думи с Налбантина,
после хвърли един многозначителен поглед към Левски, плати и излезе. Без да показват
каквато и да е припряност, двамата в ъгъла прибраха остатъците от скромния си
обяд, поздравиха почтително стопанина и също напуснаха механата. На петдесетина
крачки вляво чакаше Дели Ради и много съсредоточено изучаваше първите пролетни
пъпки по едно улично дърво. Когато се увери, че Левски и Таню са го забелязали,
той заряза дръвчето и с безгрижна стъпка пое по един страничен сокак. А четвърт
час по-късно вече така прегръщаше своя другар от Легията, че краката на Дякона се
залюляха във въздуха.
— Сякаш Бог ме
прати да надзърна при дядо Васил — говореше, задъхан от радост. — Знам, знам,
че уговорката беше за по икиндия, ама мен свърта ли ме на едно място? Туй ми
беше второто отбиване от сутринта…
— Пък ние заради
тебе изпуснахме хубава работа при богати чорбаджии — отговори му по същия начин
Левски и му разказа за разговора със заптиетата. Дели Ради го слушаше внимателно,
а в средата на ъгловатото му лице се появи една нова бръчка, която все повече и
повече се врязваше между веждите:
— Кълна се в
Опашатия — каза, когато Левски свърши разказа си, — туй ще е дело я на чорбаджи
Божил Глуханека, я на хаджи Драган, я на дяволското изчадие поп Руско Гергев, я
на някой друг от същата кройка измежду жеравненските богаташи. Усъмнили са се
нещо във вас и са се обадили в конака…
Дякона махна
небрежно с ръка:
— Излиза, че те
са си свършили работата — и жеравненските чорбаджии, и конашките заптиета. Да
видим ние накъде сме, аратлик, с нашата.
Още седяха по
рогозките, когато Ради Мухтаров заразказва в отговор. Да, той не си бе пропилял
напразно времето и бе подготвил за делото мнозина нейковчани, предимно млади
хора — спомена над десетина имена, но Левски запомни само Дели Еньо Петров,
Андон Великов Андонов и братята Вельо и Христо Петкови. Имали вече до
тридесетина пушки с фишеци, барут и олово за тях, приблизително и толкова
ятагани.
— И каква излиза
тя? — доволно разпери ръце Левски. — Комай напразно сме блъскали път до
Нейково…
— Не си прав,
Дяконе — сериозно отговори Дели Ради. — Момчетата ми са добри, ама досега я
карат ей така, на юнашка вяра в думата ми. Съвсем различно ще бъде, когато не
друг, а точно ти (понеже твоето име отдавна се изговаря тук наравно с имената
на Христовите ученици) да им обясниш, че Нейково не работи на самотек, а е
бурмичка в една огромна машинария, що се е разпростряла навред в Българско!
— Да бъде, както
ти искаш — съгласи се Левски.
Откъс из историческия роман „И
стана ден“ от Цончо Родев
______________________________
Речник:
- базиргян(ин) – търговец;
- онбашия – десетник, началник на
десет войника или заптиета;
- бьолюкбашия – ротен командир;
- сюртук – горна мъжка дреха, дълга
до коленете, с два реда копчета;
- бохча – вързоп с дрехи или с
други вещи;
- потури – горни гащи – част от
традиционното народно мъжко облекло на балканските народи – свободно, широко
надиплени горе, с дълбоко дъно и постепенно стесняващи се крачоли, обикновено
от дебел вълнен плат;
- аба – старинна мъжка връхна дреха
от дебел и груб тепан вълнен плат; бало;
- ямурлук – дълга мъжка горна дреха
от дебел плат, обикновено без ръкави, която предпазва от дъжд и студ;
- хортувам – говоря, приказвам;
хоратя;
- дип – разг. - в голяма степен, в голямо
количество; твърде много;
- масраф – разноски, разходи;
- стакан – стъклена чаша;
- пахар – голяма и дълбока,
обикновено дървена паница;
- заптие – най-низш турски
полицейски чин у нас преди Освобождението; заптия;
- сръдня – проява на
по-продължителна раздразнителност, яд към някого; сърдене;
- ефенди – в Османската империя – форма
за учтиво назоваване на заможен, образован мъж, на турски чиновник и др., или
обръщение към такъв мъж, обикновено поставяно след името, титлата, чина ми и
под.; господар, господин;
- сабахлен – утре, сутринта;
- мющерия – купувач, клиент;
- тъдява – по тези места; тук,
наоколо;
- софра – ниска кръгла маса за хранене;
паралия;
- дорде – докато, дордето;
- ябанджия – човек, дошъл от друго
селище, от друга област или страна; чужденец, странник;
- сокак – улица;
- икиндия – времето преди залез
слънце; привечер, надвечер;
- конак – у нас през турското
робство – турско полицейско и административно управление в градовете;
- аратлик (аретлик) – побратиме,
байно; обръщение към непознат човек, на когото не знаят името;
- рогозка – изплетена от рогоз,
царевична шума и под. постелка;
- бурма – винт;
- ятаган – тежък и извит турски
боен нож;
- фишек – първобитно приготвен патрон за
пушка, обикновено от хартия във вид на тръбичка, която се пълни с барут и куршум
или сачми;
- мегдан - площад, стъгда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар