1876 г. – когато падаха храбреците

    Трети май. Вечерта е хвърлила черното си наметало върху Сливен. Градът спи. Само в една къща още свети. Това е къщата на дядо Кутю Ганчев. В една от стаите около запалена свещ са се събрали няколко юначни българи и тихо си говорят. Пропяват първи петли. „Време е”, казва Иларион Драгостинов на другарите си – изважда скътаното знаме. Знамето, което от днес ще се превърне в светиня и дава сигнал за започване на героичната майска епопея. Епопея, в която сложиха главите си десетки въстаници от четата, ръководена от Стоил войвода. Пътят, изминат от тази чета е покрит с тяхната кръв. Това е път на непрекъснати сражения с многобройните турски потери.

    В прословутата местност Куш бунар, определена за въстанически лагер още през март се стичат бунтовници от Сливен и Ямбол, сформирайки чета, за чийто войвода е избран Стоил войвода, а за знаменосец – Стефан Серткостов. Планът е изработен -  да се завземат околните близки села с оглед да се разшири революционната база и към четата да се присъединят нови четници от Нейково, Жеравна, Котел и др. 

    Четата минава през Меча поляна, Харамията и се спуска към Черковното. Оттам по Сърнешка пътека пресича р. Девишка. В местността Еневски кладенец четата изготвя план за действие и се разделя. До 9 ч. сутринта селото е в ръцете на четниците. Оттук към четата се присъединяват около 30 души. По-късно е овладяна и Жеравна, откъдето се присъединяват около 20 момчета. Броят на четниците достига над 70 души.

    Рано сутринта на 22 май четата се спуска отново към Нейково като минава през Кадън кория, Когато наближава селото, срещу нея излиза турска потеря. Тук става и първото сражение. След неколкочасов бой бунтовниците се изтеглят през местността Пожарна по посока към с. Райково. В Нейковската река четниците са застигнати от черкезка конница. Боят пламва отново. В него е ранен Стоил войвода. По нареждане на войводата намлялата чета се изкачва към Изтървана чука, Дечевски чеири и Околчеста поляна. Преследвана, тя отново е застигната от турска конница. При тази новосъздадена обстановка четата навлиза в гората и тръгва на северозапад през Харем Бунар и Соук бунар към с. Кипилово. При Харем Бунар е убит Георги Обретенов, а около Соук Бунар, на една поляна загиват Кръстю Кючуков и Дели Ради. Оттогава тази поляна носи името „Дели Радева”. Паметна плоча също напомня за него. Четата се спуска към изворите на р. Луда камчия (Кална Усоя). Тук потерята застига четата и започва ново сражение. Тук е убит Стефан Кънчев. Виждайки вече безизходното положение, четата се разпокъсва на няколко групи.

    На 23 май на разсъмване остатъкът от четата – 12 души, начело със Стоил войвода и Иларион Драгостинов се измъкват от Кална Усоя и достигат Демир капия (Вратника). Там четниците се натъкват на нова потеря начело с бюлюкбашията Осман. Разгаря се последното сражение. Загиват Иларион Драгостинов и Васил Кавлаков. Оттук нататък със Стоил войвода остават само 5 души. Оръжието е негодно, барутът мокър, липсват хранителни продукти. Уморените четници, водени от ранения на няколко места Стоил войвода, се изтеглят от Вратника и минават при Агликина поляна. Тя е едно от най-старите хайдушки сборища. Скрита в пазвите на вековните букаци, Агликина поляна привлича смелите хайдути преди всичко с изгодното си стратегическо положение, годно за отлична засада. Но четниците нямат време да се насладят на красотите й - поемат през мъчнопроходимата Темна гора и успяват да скрият следите си. Пътят им минава през местностите: Трите гроба, Бяла крава, Чумерна. Оттам шестимата четници се спущат надолу и през Свинска глава, Кичеста равна поляна и Биюк тепе излизат на Куртеви чеири. Пренощуват в някоя от тези местности.

    На 24 май, когато минават през говедарските къщи и Канъшка кория, гладните четници напускат гората и излизат западно от с. Терзобас. Стоил войвода изпраща в селото Андон Кутев, но той е заловен. При това положение войводата повежда другарите си през полето към р. Тунджа с цел да я преминат и да се насочат към Новозагорско. Нощта ги заварва на път.

    Сутринта на 25 май, шепата храбреци излизат на р. Тунджа между селата Икисчи (Близнец) и Алобас (Червенаково). От пролетните дъждове реката е придошла и не можела да се преброди. Четниците тръгват по течението й да търсят удобно място за преминаване. Така пристигат до Сатма чешма...

    ...С няколко четника – Георги Дражев, Кондю Кавръка, Михаил Гаджалов и Васил Желчев, Стоил войвода лежи във върбалаците край буйната и мътна р. Тунджа между селата Близнец и Бинкос. Всички са изтощени от неколкодневен глад и уморени до смърт. Слънцето, това прекрасно майско слънце, което кара природата да се събужда за нов живот, се е вдигнало високо в небесната синева. Разлюляната ръж напомня на Стоил войвода за равното тракийско поле, за родното му село Инджекьой, (сега Стоил войвода), в което се е родил през 1842 г. Тя му напомня за прекрасните дълги години като овчар в Добруджа. Мислите текат една след друга, бурни, неспокойни, тревожни! Войвода на дружина през 1875 г., защитила мирното българско население от турските издевателства, предателството на турски мекерета, за сражения с черкези, водени от Хороза. Колко много страх е всявал сред поробителите, колко ли са загинали от неговата точна стрелба?! И ето, той с вълнение си спомня за заседанията на Гюргевския революционен централен комитет, за голямото доверие, че го изпратиха за войвода, за своите другари. При спомена за тях веждите се свиват и мъка се изписва на лицето на този корав човек, който пред нищо не е трепвал!

 Но размишленията са прекъснати от последния гърмеж! Ето, патроните свършват. Многочислената турска потеря излавя четниците и ги подхвърля на страшен побой. За всички е ясно – в Сливен ги чака ново жестоко мъчение и черно турско бесило.

    Потерята подкарва четниците към Сливен. Войвода обаче така не умира. Стоил Иванов Вучков отказва да върви и разгневените турци му отрязват главата пред очите на другарите му. 

    Днес една скромна чешма-паметник в местността Сатма чешма пее непрекъснато своята песен за това чедо, загинало през паметната 1876 г. за свободата на своята мила България. За геройската му смърт напомня и бялата мраморна плоча, поставена от признателното население на Сливенския край.

(по откъси от сборника на Георги Сл. Славов „Втори революционен окръг април 1876”, София, 1966 г.)

Източник: http://insar.blog.bg/history/2013/10/21/1876-g-kogato-padaha-hrabrecite.1195462

И стана ден (Сливенската трилогия)

    — Тази греда е светиня и за мене, дядо Бяно — отговори на неизречения му въпрос Левски.

    — Пък иначе запознай се с другаря ми. Дели Ради от Нейково. Стига да те приеме за приятел, ще влезе и в огъня за тебе. Казаният Дели Ради, също както и Левски, беше със среден ръст, но къде-къде по- плещест. Имаше широко, ъглесто, почти квадратно лице; ако се съдеше по бръчките върху него, трябва да бе навъртял петдесетака, но по нищо не личеше това да е било съпроводено и от укротяване и помъдряване на нрава му — извитите покрай устата мустаци, свъсените вежди и кръвнишкият поглед отговаряха повече на хайдутин от Стара планина, нежели на мирясал от натежалите години човек.

    — Можеше да си спестиш прозвището „Дели“ — засмя се старият човек.

    — То си е изписано на образа му…

    — А можеш да съдиш какъв ще да е бил на младини, когато си го е спечелил — продължи шегата му Левски. — Тогаз главното богатство на Ради Мухтаров били силата и лудата храброст, та все го канели да охранява кервани. Веднъж по време на нощувка един турчин се опитал да обере каруца от кервана. Да, ама Ради спял само с едното око и едното ухо, та го усетил. И без много-много да му мисли, съсякъл го с брадвата. Като видели това, другите разбойници си плюли на петите, а на моя другар името от Ради Мухтаров станало на Дели Ради.

  

***

     — А сега — гответе се за път! — нареди Иларион. Не мина много и потеглиха. Начело крачеше Дели Ради, който ги водеше по най-преките планински пътища към Нейково. След него беше Стефан Серткостов с развятото знаме в ръце. После, проточена по един, се нижеше дружината — по-опитните отпред, новаците — по-назад. От лявата страна на колоната вървеше Иларион Драгостинов, от дясната — Стоил войвода. Сливенци тръгваха да воюват и мрат за свободата си. Като пееше с всички сили „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строи влезе в Нейково. Дели Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа. Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята. Изобщо то бе истински празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…

   Пред църквата четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин надяна епатрахила и излезе на мегдана при момците. Видът на тази възродена българска войска, развятото знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете „оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския… А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници — преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето, благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак… 

  Едва премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного от редицата:

    — Ей там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…

Проследиха показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин — нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният: Стоил войвода.

    — Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види в ръката му пищов или калъч!…

Четниците се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха като конски подкови по калдъръм.

    — Ще го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов.

    — Но първом ще разберем кой е и защо ни е следил.

В този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково — разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни хлевоусто характеристиката:

    — Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.

Бистрият поглед на Иларион обходи струпания народ:

    — Вярно ли е това за Ислям?

Едно дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.

    — Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра, а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“ измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една сребърна монета. Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака втора покана, а изчезна надолу по сокака.

    Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето. 

 ***

    …някой подхвърли, че турците са спрели за своята йойле намазъ (обедна молитва) и това предположение, като че не бе далеч от истината. Стоил не бе човекът, който да изпусне из ръцете  си този подарък, и той използува затишието за прегрупиране на четата. Знамето, по-слабите момчета и онези, на които оръжието бе в най-лошо състояние, той отпрати далеч на запад; заповяда им да чакат чак към Кална Усоя и Демир капия, защото Дели Ради знаел там пещери, които „и сам Опашатият не може да открие“. А хората с по-добри пушки и с по-запазени сили изтегли на нови укрития — към Соук бунар и Харем бунар и ги разположи по такъв начин, че огънят им да покрива по-голямо пространство.

***

    …а когато по линията на защитниците премина вестта за смъртта на Георги Тихов, последва нещо, което потресе и българи, и турци. Дели Ради хвърли ямурлука, нави ръкавите на бялата си риза и като стана на крака, със сабя в едната ръка и пищов в другата не затича, а бавно, прав и посвоему величествен, тръгна срещу турците. 

- Елате, ваш’та мама агаларска!… — извика им. — Кълна се в Опашатия, че… Никога не се разбра какво щеше да последва безсмислената му клетва — в него наведнъж се забиха толкова куршуми, че превърнаха снагата му в решето. Така загина 55-годишният „старец“ Дели Ради, приятелят на Левски, за да остави името си завинаги безсмъртно!…

Откъс из историческия роман "И стана ден" от Цончо Родев, 1998