—
Тази греда е светиня и за мене, дядо Бяно — отговори на неизречения му въпрос Левски.
— Пък
иначе запознай се с другаря ми. Дели Ради от Нейково. Стига да те приеме за приятел,
ще влезе и в огъня за тебе. Казаният Дели Ради, също както и Левски, беше със
среден ръст, но къде-къде по- плещест. Имаше широко, ъглесто, почти квадратно
лице; ако се съдеше по бръчките върху него, трябва да бе навъртял петдесетака,
но по нищо не личеше това да е било съпроводено и от укротяване и помъдряване
на нрава му — извитите покрай устата мустаци, свъсените вежди и кръвнишкият
поглед отговаряха повече на хайдутин от Стара планина, нежели на мирясал от натежалите
години човек.
—
Можеше да си спестиш прозвището „Дели“ — засмя се старият човек.
— То
си е изписано на образа му…
— А
можеш да съдиш какъв ще да е бил на младини, когато си го е спечелил — продължи
шегата му Левски. — Тогаз главното богатство на Ради Мухтаров били силата и
лудата храброст, та все го канели да охранява кервани. Веднъж по време на нощувка
един турчин се опитал да обере каруца от кервана. Да, ама Ради спял само с едното
око и едното ухо, та го усетил. И без много-много да му мисли, съсякъл го с
брадвата. Като видели това, другите разбойници си плюли на петите, а на моя
другар името от Ради Мухтаров станало на Дели Ради.
***
— А сега — гответе се за път! — нареди Иларион. Не мина много и потеглиха. Начело крачеше
Дели Ради, който ги водеше по най-преките планински пътища към Нейково. След
него беше Стефан Серткостов с развятото знаме в ръце. После, проточена по един,
се нижеше дружината — по-опитните отпред, новаците — по-назад. От лявата страна
на колоната вървеше Иларион Драгостинов, от дясната — Стоил войвода. Сливенци
тръгваха да воюват и мрат за свободата си. Като пееше с всички сили „Не щеме
ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строи влезе в Нейково. Дели
Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от
всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа.
Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха
китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха
шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в
такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти
и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради
сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята. Изобщо то бе истински
празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…
Пред църквата
четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп
Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин надяна епатрахила
и излезе на мегдана при момците. Видът на тази възродена българска войска, развятото
знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките
с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха
такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете
„оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския…
А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници —
преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни
до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на
клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето,
благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак…
Едва
премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят
пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного
от редицата:
— Ей
там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…
Проследиха
показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин —
нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният:
Стоил войвода.
—
Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види
в ръката му пищов или калъч!…
Четниците
се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил
средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха
като конски подкови по калдъръм.
— Ще
го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов.
— Но
първом ще разберем кой е и защо ни е следил.
В
този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и
доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково —
разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни
хлевоусто характеристиката:
—
Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.
Бистрият
поглед на Иларион обходи струпания народ:
—
Вярно ли е това за Ислям?
Едно
дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.
—
Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина
по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра,
а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“
измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една
сребърна монета. Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака
втора покана, а изчезна надолу по сокака.
Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците
се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста
се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и
сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето.
***
…някой
подхвърли, че турците са спрели за своята йойле намазъ (обедна
молитва) и това предположение,
като че не бе далеч от истината. Стоил не бе човекът, който да изпусне из
ръцете си този подарък, и той използува
затишието за прегрупиране на четата. Знамето, по-слабите момчета и онези, на
които оръжието бе в най-лошо състояние, той отпрати далеч на запад; заповяда им
да чакат чак към Кална Усоя и Демир капия, защото Дели Ради знаел там пещери, които
„и сам Опашатият не може да открие“. А хората с по-добри пушки и с по-запазени
сили изтегли на нови укрития — към Соук бунар и Харем бунар и ги разположи по
такъв начин, че огънят им да покрива по-голямо пространство.
***
…а когато по
линията на защитниците премина вестта за смъртта на Георги Тихов, последва нещо,
което потресе и българи, и турци. Дели Ради хвърли ямурлука, нави ръкавите на
бялата си риза и като стана на крака, със сабя в едната ръка и пищов в другата
не затича, а бавно, прав и посвоему
величествен, тръгна срещу турците.
- Елате, ваш’та
мама агаларска!… — извика им. — Кълна се в Опашатия, че… Никога не се
разбра какво щеше да последва безсмислената му клетва — в него наведнъж се
забиха толкова куршуми, че превърнаха снагата му в решето. Така загина
55-годишният „старец“ Дели Ради, приятелят на Левски, за да остави името си завинаги
безсмъртно!…
Няма коментари:
Публикуване на коментар