Да има за деца и внуци...

 ДА ИМА ЗА ДЕЦА И ВНУЦИ...

Ей тъй, да ги има! Котленски килими на цветя и на фигури, одеяла от мека бяла вълна с по една цветна ивица от двете страни, черги и вълнени възглавници за сядане или за подредба на старите къщи. Тъкани, грижливо нагънати и натрупани едни върху други – от пода до тавана! Помежду им – изсъхнали стръкове пелин или босилек, или лавандула, или клонки орехова шума вместо нафталин. Най-отгоре покрити с лека преметка – слънце да не ги види, прах да не падне върху тях.
В не една къща в Жеравна и в Котел, в Медвен и в Нейково могат да се видят тези красиви тъкани. Толкова много, така различни и едностилни същевременно, навярно не могат да се видят в нито една етнографска сбирка или музей. Сякаш в ония ореховосенчести „гостни стаи“ е събран – от пода до тавана! – смисълът на многогодишния домашен труд на жените, всяка зима, от Никулден до Гергьовден...
Ей така, да ги има, за деца и за внуци!
Децата понякога ги намират демоде – не подхождали на секционната мебел и на гипсовите розети на таваните в градските апартаменти. Предпочитат мокета, фабричния килим, тип „персийски“. Пък и създателките на това традиционно българско народно изкуство вече не го предпочитат за работа. Трудно е. Седемнадесет квадратни дециметра на ден – толкова е нормата на килимарката, която тъче прочутите котленски килими. Ако е квалифицирана и сръчна, ще изтъче и месечната си норма – 3 и половина квадратни метра килим. Труд, който при това не е заплатен, както трябва. Но повечето жени остават под нормата – ръчното килимарство е трудна, монотонна и уморителна работа.

- откъс из списание "Отечество", неуточнен брой, 1987 г.