На самодейците от Сливенски окръг
кован колан - тряс, тряс,
дълги поли - фъс, фъс -
хорото играе…
Народна песен
То иде от незнайни времена,
без писмена - на ритъма обречено.
Когато се роди дете, орисници играят и гадаят.
То е хоро безпаметно и вихрено.
Във него се кове съдбата на човека.
Във него няма тъпани и гайди, а тишина,
усмивки, бесен свисък.
По-друго е хорото самодивско.
То тътне от природните стихии.
Бушува вятър, грее ярко слънце.
Преплитат се омраза и любов.
Във него има плясък на криле и има волност, блясък, красота.
Има хоро, на което
не играчите играят по свирнята,
а свирачите свирят по играта.
То е нейковско - на два теля.
И се играе на рогозка, под нисък,
одимен таван, по калцуни.
Аз най-обичам мъдрото:
- Доде си Паньо Пашата…
Шумят джамфези и атлази.
Потропват чехлите по калдъръма,
синеят котленски елечета,
пъстреят божигробските престилки,
блестят пендари, пафти, кехлибари.
Шуми кръвта, бунтува се сърцето.
Ой, ненагледно българско хоро!
Играно в тъмни, смутни времена:
- В Жеруна огън гореше, на Котел хоро играят…
Вековно, древно си като Балкана.
И като него гиздаво, разгънато и топло
като пазва кадифяна.
Ти, радост българска, изляна в ритъм,
ти, призив за любов и вечна младост!
Играят мойте сливенски земляци,
напред-назад, назад-напред пристъпват.
Люлее се хорото - красота.
Заловени сме всички,
стари, млади,
провикваме се:
- И-ху, и-ху-ху!
И гледа ни светът и ни се чуди.
Не сме замаяни, ни луди.
Заспалият от тежък сън се буди -
играеме най-мъдрото хоро!
Димитър Гундов (1906-1978) - български поет,
преводач и общественик, родом от село Катунище
Няма коментари:
Публикуване на коментар